Устойчивият кръговрат и поддържането на положителен баланс на хранителните вещества е предпоставка за дългосрочно запазване на почвеното плодородие, като най-значимият ресурс на човечеството, който може да гарантира стабилното съществуване и постъпателното развитие на земеделието в дългосрочен аспект.

Като правило агроекосистемите, за разлика от естествените екосистеми, имат отрицателен баланс на основните хранителни вещества, което се дължи на следните причини:
- изнасяне на значителна част от хранителните вещества чрез добива;
- отсъствие на реутилизация (многократно използване) поради едногодишния характер на преобладаващата част от отглежданите земеделски култури;
- разрив между постъпването на органичното вещество в почвата, минерализацията му от почвените микроорганизми и използването му от растенията;
- хомогенизация на коренообитаемия слой и изравняване на възможностите за хранене, вследствие използваните методи за обработка на почвата, поради което в младите посеви може да се създаде излишък, а в старите – недостиг на хранителни вещества.

Компенсацията на изнесените хранителни вещества и възстановяването на нарушеното минерално равновесие в агроекосистемите се извършва чрез торенето. Чрез него в земеделието се внясат големи количества невъзобновима енергия, тъй като индустриалното производство на минерални торове е високоенергоемък процес. Агроекосистемите не само, че получават постоянна дотация от хранителни вещества, но в същото време не ги използват ефективно и значителна част от тях излизат извън границите им, като замърсяват паралелните природни системи – водните обекти и съседните ландшафти, посредством повърхностния и грунтовия отток или чрез въздушната си фаза, с всички произхождащи от това негативни последствия.

При устойчивото земеделие се тори почвата, а не растенията. Така се мобилизират вътрешните й ресурси и се осигурява висока активност на почвения микробиологичен комплекс, като основен фактор за дългосрочно поддържане на почвеното плодородие. Приема се съществуването на напрежение в нивото на хранене, но не и на излишък, който може да остане неусвоен от растенията и да се изнесе в съседните системи (водни обекти, естествени ливади и пасища, гори и т.н.) като предизвика замърсяване.

Високите енергийни разходи налагат необходимостта от разработване на енергоикономисващи, екологично и икономически оправдани норми, както и създаване на условия за максимално запазване и многократно използване на торовете в агроекосистемите, чрез диференциация на следната основа:
- в зависимост от биологичните изисквания на културите и способността им да поглъщат и да използват минералните вещества, реагирайки със съответстващо увеличение на добива, т.е. от това дали са силно взискателни,
умерено взискателни или невзискателни към условията на хранене;
- съобразно изискванията на културите от целия сеитбооборот и нивото на обезпеченост на всеки един от компонентите му и особено на онези звена, където то е най-малко балансирано, поради което внясянето на органичните и минералните торове обикновено се извършва срещу най-взискателната към условията на хранене култура, след заораване на големи количества слама в почвата и т.н.;
- като се отчита възможността за отнасяне на внесените торове в съседни площи и за замърсяване на подпочвените води или на други водоеми, поради което се практикува т.нар. дробно внасяне в най-взискателните по отношение
на храненето етапи от развитието на конкретната земеделска култура;
- съобразно взаимодействието между хранителните вещества и останалите елементи от агротехниката на културата – сеитбооборот, почвена обработка, сеитбена норма, растителна защита, прилагане на зелено торене, на органичен мулч и т.н, като се има предвид, че усвояването на внесените торове е по-добро при по-високо ниво на интензификация на земеделието;
- адаптация на торенето към целия комплекс от почвено-климатични особености, сред които влагообезпечеността, степента на окултуреност на почвата, орографските показатели и като цяло продължителността на вегетационния период заемат основно място, т.е. усвояването на внесените торове е по-добро при по-висока степен на влагозапасяване, при по-дълъг вегетационен период, на северни склонове в сравнение с южните и т.н.

Несъобразяването с тези общи изисквания снижава ефективността от приложението на внесените торове, намалява устойчивостта на агроекосистемите и често предизвиква замърсяване на околната среда. В това отношение особено място има разработването на пределно допустими норми от торове за условията на основните видове агроекосистеми.

Основните източници за обезпечаване на храненето при растенията са два – органични торове (различни видове оборски тор, торова течност, зелено торене, компост, биохумус) и минерални торове:
- оборски тор – съдържа балансирани количества от всички необходими макро- и микроелементи и е единствен източник на хуминови и фулвокиселини, които се освобождават бавно в хода на минерализацията и се поемат постепенно от вегетиращите растения. Регулира съдържанието на почвеното органично вещество и поддържа високо ниво на почвената микробиологична активност,
- торова течност – предимно азотно-калиев бързодействащ и лесноразтворим тор, поради което може да се използва за подхранване на вегетиращи растения;
- зелено торене (сидерация) – надземната маса на някои растения (преди всичко бобови видове) в зелено и сочно състояние, която се заорава за обогатяване на почвата с органично вещество;
- компост – богата, хумусоподобна смес, продукт на естествен, но ускорен процес на разлагане на органичната материя под влияние на микроорганизмите, водата и кислорода;
- биохумус – продукт от жизнената дейност на червения калифорнийски червей при преработване на различна органична материя. Използва се за повишаване на почвеното плодородие, особено при почви, подложени на интензивни деградационни процеси или на силно антропогенно натоварване;
- хуминови препарати – получени от течната фракция на различни органични торове, които се използват основно за листно подхранване;
- бактериални торове – изготвени от различни микроорганизми, най-често свободно живеещи азотфиксатори, повишаващи активността на почвения микробиологичен комплекс;
- минерални торове – съдържащи отделни или комбинации от различни минерални елементи, в разнообразни съотношения, от които най-масово се използват азотните, с всички произтичащи от това негативи за количеството и качеството на добива – изтегляне и полягане на посевите, повишаване на чувствителността им към определени групи вредители, намаляване възможностите за съхранение на произведената продукция и т.н.

Внасянето на торовете може да се осъществи по два основни начина:
- почвено – чрез внасяне в почвата, най-често с инкорпориране (заораване), под формата на основно торене или подхранване, с което се подобряват нейните качества;
- листно – снабдява растенията с определени количества хранителни вещества, но не оказва съществено влияние върху нивото на почвеното плодородие.

Киселинност на почвения разтвор

Тя влияе върху подвижността и възможностите за усвояване на голяма част от хранителните елементи и в същото време, при високи стойности, може да предизвика токсичен ефект върху отглежданите растения, породен от високи концентрации на обменни йони на алуминий, манган и някои тежки метали, които увеличават подвижността си при кисела реакция на почвения разтвор.

Почвите могат да бъдат:
- първично кисели, вследствие особеностите на почвообразувателния процес (светло сиви горски, лесивирани и псевдоподзолисти канелени горски, жълтоземно-подзолисти, планинско-ливадни и др.);
- вторично кисели, вследствие интензивното използване на хидролитично кисели минерални торове.

Проблемът с вкисляването на почвите е особено наболял и е причина за лошото състояние на значителна част от съществуващите естествени ливади и пасища, които се характеризират с ниско качество на растящите фуражни треви. Рекултивацията на вкислените почви е от определящо значение за регулиране на растителността, плътността и качеството на тревостоя.

Рекултивацията може да се извърши чрез различни методи:
- агротехнически методи за отстраняване на вредната почвена киселинност, включващи избор на устойчиви земеделски видове и сортове, подходящо редуване на културите в сеитбообръщението, регулиране на водно-физичните свойства на почвата, балансирано минерално и органично хранене, използване на минерални торове с детоксикационен ефект спрямо почвената киселинност;
- химични мелиоранти за отстраняване на вредната почвена киселинност, произведени на основата на твърди варовикови скали, меки природни варовици или различни промишлени отпадъци с високо съдържание на калциев или магнезиев окис.

Почвата е основно средство за производство в земеделието. Като всяко средство, което се експлоатира, тя също се изхабява, т. нар. екологична амортизация на почвите. Странно е, че в промишлеността се правят амортизационни отчисления от дохода за ремонт и възстановяване на основните средства (сгради, машини, съоръжения), докато в земеделието все още подобни отчисления няма.

проф.д.с.н Йорданка Станчева