Агроекосистемите имат вторичен произход и са създадени след унищожаване на природни екосистеми (гори, естествени ливади и пасища), които са се запазили частично и все още съществуват между земеделските площи. Поради това агро-екосистемите трябва да се разглеждат като неразделна част от ландшафта, особено като се има предвид, че между тях и естествените екосистеми се осъществява непрекъсната обмяна на енергия, материя и информация, посредством повърхностния отток, чрез въздушния обмен, чрез преминаване на различни диви животински представители от една част в друга и т.н. Това доказва, че устойчивостта на агроекосистемите може да бъде провокирана от неустойчивостта на естествените екосистеми и обратно.
От особено значение за устойчивото съществуване на агроекосистемите е степента на лесистост на земеделския ландшафт. За да може да функционира устойчиво и да се намали необходимостта от енергийни дотации, са установени т.нар. санитарни норми на лесистост. За полски условия присъствието на дървесните видове трябва да бъде около 6-8%, а за планински около 14-16% от обработваемата площ.
В много страни се прилагат специални системи на съвместно земеползване, известни под името агролесовъдство (agroforestry), където върху една и съща площ едновременно се отглеждат земеделски и горски култури. В тези смесени системи дървесните видове имат преди всичко средозащитна или екологична функция, а земеделските култури – производствена функция, като осигуряват по-бързооборотни приходи за производителите. Включването на дървесни видове в земеделските площи може да стане под разнообразни форми – най-често като различни видове защитни пояси (полезащитни, крайбрежни, крайпътни и т.н.) или плантации за производство на биомаса от добре адаптирани към местните условия дървесни видове, разположени върху нископродуктивни или неподходящи за земеделско използване участъци
Съществени компоненти на териториалната структура ня земеделския ландшафт, повишаващи неговата устойчивост, са следните елементи:
- затревени буферни ивици – изградени по контура на наклонените склонове и засяти с многогодишни и добре адаптирани към местните условия тревни видове, те са в състояние да осъществят висок екологичен ефект с противоерозионна насоченост. Значението на затревените буферни ивици може да бъде съпоставимо с ролята на синорите от традиционното земеделие;
-затревени оттокоотвеждащи колектори – създадени в понижените части на релефа, за да поемат и изведат повърхностния воден отток от съседните по-високи части на терена с цел ограничаване на водната ерозия. От определящо значение за тяхната ефективност е да се осигури такава скорост на очаквания воден поток, че да се ограничи измиването на повърхностния почвен слой;
- поясно или земеделие от мозаечен тип – основаващо се на обща схема за редуване на отделните култури, които упражняват различно въздействие върху почвата, по пояси или отделни парцели, така че да се осигури най-висок почвозащитен ефект.
Екологичните предимства от включването ня дървесни видове върху земеделския фонд са следните:
- модифицират се микроклиматичните условия и се изглаждат големите амплитуди в стойностите на температурата, на почвената и въздушната влажност, намалява скоростта на вятъра, ограничава се снегонавяването, подобрява се нивото на почвеното овлажняване и т.н;
- ограничават се загубите от повърхностния отток и съответно от ерозия, поради превръщането му в подпочвен;
- повишава се количеството на органичното вещество и се подобрява почвената структура за сметка на биомасата, създадена от дървесните видове;
- увеличава се достъпността на хранителните елементи, които се поемат от по-дълбоките хоризонти чрез корените на дървесните видове и се усвояват от земеделските култури след минерализацията на дървесния опад;
- повишава се ефективността от приложената агротехника вследствие положителните промени в микроклимата и в нивото на почвеното овлажняване, преди всичко усвоимостта на внесените минерални елементи и степента на пчелоопрашване;
- увеличава се видовото разнообразие на отглежданите растения в сравнение с монодоминантните агроекосистеми, което позволява да се заемат наличните екологични ниши и да се използват всички съществуващи ресурси на местообитанието;
- повишава се вертикалното и хоризонтално структуриране на съобществата както под земята, така и над нея, за разлика от морфологично изравнените посеви или насаждения от земеделски култури, което води до по-пълно усвояване ресурсите на средата;
- удължава се вегетационния период и по-добре се синхронизира ритъма на продуктивността с благоприятните за това външни условия за разлика от земеделските култури, които имат много по-къс вегетационен период;
- увеличава се разнообразието във фенологичното развитие на растителните видове, което намалява конкуренцията за ресурсите на средата; – синхронизира се ритъма на продуктивните и редукционните процеси, което намалява материалните и енергийните загуби на системата, вследствие изпарение, изнасяне с подпочвените води и т.н.;
- подобрява се баланса на енергията и материята, поради ограничаване на загубите чрез изнасяне на добива от лесовъдската част на системата за продължителен период от време;
- увеличава се устойчивостта на агролесосистемите спрямо външни нарушения, вследствие вътрешни процеси на саморегулация и екологично дублиране.
България има сравнително добър опит в областта на агролесовъдството, реализиран през 50-те години на миналия век под формата на полезащитни пояси, крайбрежни буферни ивици и странична дейност към горските стопанства.
В момента агролесовъдството представлява недостатъчно използван резерв за устойчиво земеползване, както в полските райони, подходящи за интензивно земеделие, така и върху ниско продуктивни площи от предпланинските и планинските райони на страната, Най-подходяща форма на агролесовъдство, при съвременните условия, са т.нар. краткотурнусни (с къса ротация, поради бързите темпове на растеж) горски култури за производство на биомаса, създадени върху площи от земеделския фонд.
проф.д.с.н Йорданка Станчева