Торене на соята

Химичният състав на семето и останалата биомаса на соята се влияят от условията, при които се формира добивът.

Поради тази причина за образуване на 100 kg семе се използуват различни количества хранителни елементи.

Примерната торова норма при торенето на соята е:

азот от 7,2 до 10 kg за 100 kg семе;

фосфор - от 1 до 4 kg за 100 kg семе;

на калий - от 2,2 до 6,2 kg за 100 kg семе.

При програмирането на добива от соя, торовата норма се определя по същия начин както при фасула. Голямата потребност от фосфор и калий се дължи на повишените изисквания на грудковите бактерии. В случаи когато имаме ниско съдържание на фосфор в почвата грудковите бактерии проникват в корените на соята, но грудки не образуват. Фиксацията на азота протича с участието на фосфора в междинните продукти от фотосинтезата. Недостигът на фосфор задържа този процес. Калият участвува в придвижването на асимилатите от листата на соята към корените за нуждите на грудковите бактерии. От това се определя и потребността от калий. При съдържание на фосфор и калий под 8-10 mg. на 100 g., почва внасянето на фосфорни и калиеви торове подобрява симбиозата. В слабо киселите почви молибденът се намира в свързано състояние и соята силно реагира на молибденовото торене в количествено съотношение както при фасула.

/>Специалистите в бранша имат различно отношение към торенето на соята с азот.

Фиксацията на атмосферния азот не може да покрие нуждите на соята, когато:

грудковите бактерии са в недостатъчно количество;

почвата е кисела и уплътнена;

влажността е до 60% ППВ;

количеството на основните макро и микроелементи е под нормалното; температурата е ниска и са налице и други неблагоприятни фактори.

В този случай минералното торене на соята дава добър ефект.

Когато съществуват благоприятни условия за развитието на грудковите бактерии, по корените на соята се образуват едри грудки, които имат червен цвят. Червеният цвят се дължи на легхемоглобина, който пренася кислорода при окисляване на въглехидратите в процеса на азотфиксацията и е показател за активна симбиоза. На всеки милиграм фиксиран азот соята изразходва 10-30 mg въглехидрати. При активна азотфиксация около 30% от въглехидратите, образувани в растенията при фотосинтезата, се изразходват за свързване на азот от въздуха. Затова съществува тясна връзка между интензивността на фотосинтезата и азотфиксацията. Някои автори (Вавилов П. П. и др.) въведоха понятието общ симбиотичен потенциал (ССП), с който се изразява количеството на грудките в килограми на декар, умножено по продължителността на техния живот в дни - kg /дни/ на декар.

Смята се, че симбиозата е добра, когато ССП достигне 2000-5000 kg /дни/ на декар. Дневно в 1 kg грудки се фиксират 10-12g азот, за отделни кратки периоди - над 30 g. При ССП 2000 kg /дни/ на декар и средна фиксация по 10 g на ден за целия период на вегетация от 1 декар посев се фиксира 20 kg азот, което съответствува на 250-300 kg добив на зърно.

През първите три седмици, когато грудките са в процес на образуване, потреблението на азот при соята е около 0,5-1 kg на декар и се покрива от азота на семената (0,4-0,6 kg на декар) и почвения разтвор. Торене с азот през този период не се налага, защото потиска грудкообразуването. Най-голям разход на азот соята има през периода на формиране на бобовете - дневно до 0,2-0,4 kg на декар. При 40-50 kg на декар жизнеспособни грудки това количество може да бъде доставено на соята по биологичен път. С напредване на фазата образуване на бобовете на соята, дейността на грудковите бактерии постепенно замира поради насочване на всички асимилати към семената и преустановяване на нарастването на кореновата система.

Разликата между нуждите на соята и количеството на продуцирания биологичен азот непрекъснато нараства. Растенията са принудени да използуват наличния азот във вегетативните органи. Установено е, че 70-80% от този азот се разгражда и се насочва към семената. Усилено се приема и азот от почвата, поради което подхранването рязко подобрява растежните процеси и увеличава добива на соя. Според Вавилов при добив 300-350 kg от декар соята използува около 6-8 kg на декар почвен азот, а оставя със следжътвените остатъци не повече от 2-4 kg на декар т. е. създава отрицателен азотен баланс на почвата. Поради тази причина, въпреки че соята най-често не реагира на азотно торене, за непрекъснатото повишаване на почвеното плодородие и поддържането на положителен азотен баланс се налага фермерите да внасят на азот. Количеството му зависи от запасеността на почвата, от планирания износ с добива и от остатъка след прибиране на соята. Когато азотът се внася предсеитбено, торовата норма не бива да надвишава 4-6 kg на декар, защото потиска грудкообразуването. На по-бедните почви и на поливни площи количеството на азота се повишава до 8-10 kg на декар. В този случаи цялата част от торовата норма, предвидена за соята, трябва да се даде на предшественика, с което запасеността на почвата преди засяването на соята се подобрява и не се налага предсеитбено торене.

Добре е част от азота да се дава като листно подхранване на соята през втората половина на вегетацията, когато нуждата е най-голяма. При добив 400-500 kg от декар (рекордният добив е 680 kg от декар) соята изнася 35-40 kg азот, а при над 600 kg от декар 55-60 kg. Грудковите бактерии от известните сега щамове и сортове соя не са в състояние да произвеждат такива големи количества микробиален азот. Азотното хранене на соята в такива случаи е приведено на основата на минерален азот, за което са нужни торови норми около 80-100 kg на декар. Насочването на производството на соята към такива високи добиви ще породи възражения от еколозите, понеже високите дози азот са опасни като замърсители на околната среда и са икономически неоправдани.

Agro-CONSULTANT.net Последно обновена на 15 Май 2012