Коневъдство.
Орловски рисак една от най-ценните породи коне
yasoo
Коневъдство
Коневъдство.
Шагия (Shagya)
height="300">ИСТОРИЯ И ПРОИЗХОД
Арабските коне тип Шагия са едно продължение на Арабската порода коне, създадени в Австро-Унгарската Монархия в конезаводите Баболна, Мезохегеш и Радауц.
Развъдната цел е била да се създаде един по-масивен кон с височина при холката не по-малко от 150 см, еднакво подходящ за езда и впряг. Основно изискване е тези коне да запазят красотата и благородството на арабските коне, издръжливостта им и елегантните им движения. Днес Арабските коне тип Шагия са разпространени в много страни по света, като тяхното развъждане се провежда по правилата на ISG при затворена племенна книга. Съгласно тези правила, конете от типа Шагия трябва да са по-големи, по-масивни и с добре развита костна система, при запазени екстериорни особености на Чистокръвния Арабски кон. Освен това, до четвърта генерация не трябва да се срещат повече от 9 от 16 възможни Чистокръвни Арабски прародители.
ЕКСТЕРИОРНИ ОСОБЕНОСТИ
Конете от типа Шагия трябва да имат красив и впечатляващ външен вид, хармонизиращ с изразително лице, добре оформена шия, типична за ездовия кон; ясно подчертана гръбна линия; дълга, добре оформена крупа с добре носена опашка; здрави крайници с релефно очертани стави и сухожилия. Изключително внимание се отделя на трите вида движения – ходом, тръс и галоп. Те трябва да са коректни, еластични с достатъчно дълга крачка. Отличният екстериор трябва да бъде съчетан с благороден нрав и темперамент, подходящи за фамилен, хоби, състезателен, впрегатен и ловен кон, както и за изпитания по издръжливост (индюранс).
В България популацията арабски коне тип Шагия води началото си от откриването на конезавод “Кабиюк” край гр. Шумен. Племенното ядро се формира на базата на импортирани жребци и кобили от Турция, Русия, Унгария и Полша през 1894 год. Племенни свидетелства показват, че импортираните арабски коне произхождат от оригинални арабски прародители. От този момент на откриване на арабската секция в конезавода, основен метод е чистопородното развъждане. В племенната работа не е допускано вливане на кръв от други полукръвни породи, както и от Чистокръвна английска порода. Важен момент в развъдната работа на повече от столетие развъждания арабски кон тип Шагия е било залагането на линии и фамилии, което е оформило и генеалогичната основа на стадото.
Най-важните линии прекъснати в този момент са тези на Памук, Бебе и Хамдани – внесени от Турция, О, Баян 10, Шагия и Рекорд – внесени от Унгария, Гамрад, Контур и Фарук – внесени от Полша. На по-късен етап значение за развитието на полукръвното арабско стадо в “Кабиюк” имат Чистокръвните арабски жребци Злотник, Елиот и Момент.
От фамилиите най-важни са тези на кобилите Целина, Надежда II, Мацкур I, Емиречка, Мишенка и Шераки.
Анализа на развитието на стадото показва известна промяна в развъдната цел и влияние на жребци от различен тип. В първите години силно влияние имат жребците и кобилите внесени от Турция. Това полага основата на популацията, а с по-късния внос на жребци от Унгария, чрез които започва работа по създаване на по-масивен и едър арабски кон, който да е подходящ за селскостопанска работа. В резултат на това се променя ръста на кобилите майки, а в последствие и типа в популацията. В следващия период, с вноса на жпребци от Полша и Русия, започва работа изключително с Чистокръвни Арабски жребци, което доведе до известно олекотяване на типа и връщане към екстериор, по-близък до Чистокръвния Арабски кон, отколкото до Арабския кон тип Шагия. Всичко това показва една доста честа и повтаряща се смяна на развъдната цел, явно продиктувана от изискванията на времето. Днес арабското стадо тип Шагия се представя от около 25 племенни кобили и жребци импортирани от Германия, Австрия и Турция.
На проведената конференция на ISG на 19-20 май 2007 год., оценката дадена от комисията за развитие на типа Шагия в световен мащаб е много висока, а членството на Р. България в ISG дава възможност за обмен на разплоден материал и поддържане на тип полукръвен арабски кон, съобразно критериите и правилата на международната организация.
Автор: доц. д-р Георги Бързев
Източник: Породи коне:Шагия (Shagya)
yasoo
Коневъдство.
Липициански кон – Липицанер (Lipizzan)
Породата е разпространена в Австрия, Унгария, Югославия, Румъния, Чехия, Словакия и други европейски страни. При консолидирането на породата основа са били идващите през 1850г. испански коне от Иберийския полуостров за Липица (сега Словения). До ХVІІІв. са участвували италиански, немски, датски, андалузки и неаполитански коне. От средата на ХІХв. се кръстосват с арабски коне.
Повечето коне са сиви, рядко черни и алести. Отличават се с красива рамсова глава и умни изразителни очи. Шията е здрава, лебедова, добре замускулена. Холката е висока 155-167 см. Тялото е силно, здраво, добре замускулено. Живата маса е 450-550 кг. Основната част от конете в Австрия са от тази порода, но качествата им на ездови и впрегнати коне, както и великолепието им създават условия за бързото разпространение на породата в Европа.
Безспорно има много известни породи коне, някои от които печелят на състезания стотици хиляди английски лири, но без капка съмнение истинският синьокръвен патриций в конния свят е Липицанерът. Както може да се очаква от аристократи, конете от тази порода са най-старите опитомени животни в Европа и кръвната им линия може да бъде проследена до кралската конюшна на Великия херцог Максимилиан, по-късно Император на Австрия, създадена през 1562 година.
Названието на породата идва от името на село Липица, разположено в Карстовите планини, близо до град Триест. В наши дни то е в Словения, но в славното минало е било част от Свещената Римска империя. Целта на коневъдите била да осигурят първокласни ездитни животни за дворянството на Хабсбургите в Европа, както и послушни и интелигентни коне за техните карети, които да са живи символи за грацията и царствеността на най-могъщата европейска фамилия.
Макар породата да произхожда от Словения, а школата за езда, прославила конете от нея да е във Виена, самите животни са почти изцяло с испанска кръв. Това е и причината известната школа да се нарича Испанско училище по езда. Първите коневъди кръстосват издръжливите планински коне от района Карст – бели, високо стъпващи и здрави животни – с куража и гъвкавостта на известната испанска Андалуска порода. Бойната слава на конете от нея идва още от времето на Юлий Цезар, а в тяхната кръв тече и интелигентността на арабските и берберските коне. Твърди се, че по андалуска линия породата Липицанер идва от град Картаген от преди повече от 2000 години.
„Това са невероятно интелигентни коне, като само арабските се доближават до тях в това отношение” – твърди Уна Хърли. Тя отглежда животни от породата в конюшната си в Старок, близо до Шафтсбъри в графство Дорсет и е общопризнат експерт по породата във Великобритания. Вече почти 90 години Липицанерите запленяват публиката при демонстрации на Испанската Школа по езда из целия свят.
Само най-силните и най-податливи на обучение коне са подбирани за обездка, която продължава години. Според Уна Хърли, подготовката за участие в такова конно шоу отнема 12 години. „Тъй като са много интелигентни, има само един начин, по който можете да се отнасяте с тях – трябва учтиво да искате, да сте сигурни, че са разбрали какво точно желаете от тях, и когато го направят – да им благодарите. В такъв случай те ще ви отговорят” – твърди Хърли. „Ако се опитвате да ги притискате и да ги карате насила да правят нещо, по-добре да слезете от коня още преди да сте започнали. Необходими са ви търпение и уважение.”
Макар липицанерите винаги да са били използвани като каретни и демонстративни коне, дългата им история е преплетена с войните в Европа, които са застрашавали породата с изчезване. До 1916 година конюшнята за отглеждането им е собственост на управляващата Хабсбургска династия, която премества конете си на сигурно място по време на Първата световна война. Почти 30 години по-късно само пряката намеса на американския генерал Джордж Патън спасява Липицанерите от настъпващите съюзнически войски в последните месеци на Втората световна война.
В наши дни породата се е разпространила далеч извън границите на някогашната Австро-Унгарска империя. В края на 30-те години на 20-ти век коне от породата са пренесени в Съединените щати и по-късно конюшни за развъждането им са създадени в няколко държави. В целия свят обаче чистокръвните Липицанери са по-малко от 3500 и продължават да бъдат рядка и отличаваща се порода, чието призвание е да пази уменията на класическата обездка и езда. Представителите на породата са силни животни и често пъти живеят по 35 и повече години. Това е с 15 години повече от много други коне и с 28 – 29 години повече от състезателните животни.
Едногодишен Липицанер изглежда дребен, в сравнение с чистокръвно животно от други породи. В Австрия младите кончета често пъти биват отвеждани на планински пасища, където остават докато навършат три години. Едва когато достигнат възраст между 5 и 8 години, козината им бавно започва да побелява и набират сила и гордост на пораснали животни. Според ездачи, уважението на Липицанер трябва да бъде спечелено, но веднаж получено, той е удоволствие за езда – с широк гръб, развито чувство за ритъм и естествена устойчивост. Благодарение на своето търпение и умерен темперамент, тази порода коне трудно се плашат.
Източник: Породи коне:Липициански кон (Lipizzan)
yasoo
Коневъдство.
Групов тренинг на коне
Тренингът на конете се разделя на групов и индивидуален. Ако до започването на индивидуалния тренинг младите коне не са минали групов тренинг, при индивидуалния те имат по-малко шансове за успех и при тях по-често се получават различни възпаления по крайниците, като тендинити, тендовагинити и др.
Тренингът на младите кончета започва още след раждането. През бозайния период кобилите-майки трябва да се изкарват редовно на пасището, за да могат малките кончета да играят на воля и още от млада възраст да започне правилното развитие на органите и системите, свързани с движението.
След отбиването кончетата се разделят по породи и пол и с тях се започва груповият тренинг. Груповият тренинг на конете се провежда по определена програма в заградени от двете страни писти или коридори с дължина не по-малко от 600 до 800 м и ширина 10-12 м.
Програмата, по която се провежда груповият тренинг, зависи от породата и типа на животните. Кончетата се разделят на групи според типа – ездови, ездово-впрегатни, лековпрегатни и тежковозни. Тренингът на кончетата се ръководи от двама или трима табунджии, като един води групата, а другите се движат зад нея. Първите седмици кончетата изминават 2-3 км, като се редуват движенията в ходом и свободен тръс по 5 минути. Всеки месец разстоянието се увеличава, като към година и половина достига до 8-10 км. При кончетата от леките ездови и универсалните породи се включва свободен галоп първоначално 2-3 км, който постепенно достига до 6-8-10 км. При кончетата от рисистите породи тренингът се води предимно в ходом и тръс по два реприза за всеки алюр по 5 минути, като постепенно се увеличава до 10 минути. Ако в групата има по-слаби или болни кончета, те се оставят в почивка. След провеждането на груповия тренинг кончетата се оставят свободно на пасището или в падок. При лошо и студено време, за да не изстинат запотените кончета, след тренировката се прибират в конюшнята.
Груповият тренинг на конете спомага много за правилното развитие на дихателната, кръвоносната система и мускулатурата и за заякчаване на сухожилията и ставите. Той е залог за по-нататъшни успехи на индивидуалния тренинг.
yasoo